“На прощаване в 1868 г.“, Христо Ботев

Спомняте ли си този паметник? И тези камъни под връх Камарата във Врачански Балкан? Това е лобното място на големия български поет и революционер Христо Ботев. Човекът, който през целия си съзнателен живот мечтае за „свобода и смърт юнашка“, получава жадуваното в местността Йолковица на 20 май 1876 година. Самият поет пише в едно от пръдсмъртните си писма: „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва!“.

Христо Ботев (1848 - 1876 г.). Официалната история приема, че Христо Ботев е роден в една училищна стая в Калофер, но самият Ботев на едно място посочва за свое родно място врачанското село Осен: „...такива чувства изпитах, когато влизах в родното си село Осен, до Враца...“. Очевидно нищо свързано с великият поет- революционер не е лесно установимо, нито пък абсолютно точно. Всичко може да бъде поставено под въпрос, без творчеството му!

Христо Ботев е достоен син на баща си Ботьо Петков - възрожденски книжовник и общественик, известен и търсен учител. Младият Христо учи в Калофер и в Одеса, където и оформя политическите си възгледи. Работи като учител в Задунаевка, а по - късно замества и болния си баща в Калофер. През целия си съзнателен живот се придържа към ясно изразените си политически възгледи, че всеки човек трябва да бъде свободен.

Близък съратник с Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Жельо войвода, Васил Левски, Любен Каравелов. Занимава се с литературна и театрална дейност, журналистика, член на БРЦК. Единствената му стихосбирка, публикувана от него е „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“. Написал е само 20 стихотворения, които са несравним връх в българската литература.

Една от най - известните ботеви творби е „На прощаване в 1868 г.“. Творбата е написана по конкретен повод в Румъния и отразява личен биографичен момент. Година 1868, посочена още в заглавието, е много важна за българските емигранти в свободна Румъния. През тази година четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава през Дунава и започва боеве за освобождението на България. Ботев е смятал да се включи в четата на Жельо войвода, която трябва да подпомогне бойните действия, но войводата е арестуван и преминаването на Дунав се отлага.

Стихотворението показва общите оптимизъм и възторг сред емигрантите, но и личните чувства на поета. Отдавна вече в съзнанието на българите стихотворение живее по-известно само като „На прощаване“ и отразява силата на личния избор по пътя на борбата към свобода и саможертвата в името на общото благо.

Поради големия си обем и богатото си съдържание, творбата често е определяна жанрово и като лирическа поема. Определяме я и като стихотворение, защото е своеобразна и развълнувана лирическа изповед на лирическия говорител. Тук лирическият говорител говори в първо лице, единствено число, тъй като е основен герой: тоест лирическият говорител може да бъде и лирически герой, когато говори от свое име. До огромна степен авторът съвпада в това стихотворение с лирическия си герой.

Стихотворението е изградено като чувствено обръщение към майката, в което лирическият герой изповядва своите мисли и чувства, своя завет, в драматичен за него момент.Макар че няма обособени строфи, може да го разделим на съдържателните му части, подобни на тези в „Хайдути. Баща и син“. Въведение - героят представя причините, довели го до този избор: „...турчин, че бесней/ над бащино ми огнище...“ - мрачната робска картина, „...там аз за мило, за драго...“ - обичта та към майката, близките, родината, „...на глас тичам народен...“ - страстният порив за свобода на народа.

Героят се опитва не само да убеди майка си да не страда, но иска да тя разбере неговия избор и да го предаде на най - близките му. Затова причините и мотивите за неговите действия са взаимосвързано изтъкнати и преплетени с майчиното възпитание „...кат си ме, майко, родила/ със сърце мъжко, юнашко...“. В обръщението към майката виждаме страст и искреност, защото той моли нейното разбиране и знае, че за останалите ще е „...Нехрани-майка излезе...“. Майката е довереницата, която трябва да предаде заветът му на следващите поколения.

Втората обособена част е картината на героичната гибел - нарисувано в черно-бели тонове тя преплита в себе си възможното бъдеще и очакванията на революционера за наследственост на избора. При тази картина героят загива по време на битка и вестта е донесена на майката от други хора „... ти кажат, че азе/паднал съм с куршум пронизан...“. Но героят е на мястото си, макар и мъртъв „...бяло ми месо по скали/ по скали и по орляци/ черни ми кърви в земята...“, той е във високото и чисто пространство. След него остават сабята, пушката и най-важното „... моята песен юнашка...“, чрез които заветът му ще продължи да се предава на следващите поколения.

Третата обособена част е картината на победното завръщане. Тук героят не е сам, а е сред множество юнаци. Картината изобилства от цветове „...юнаци.../ с левове златни на чело,/ с иглянки пушки.../ саби-змии../ берете цветя../ венци, китки бръшлян и здравец...“, изгразяващи радостта на всички присъстващи както от свободата, така и да зърнат близките си. Героят изразява и щастието си от срещата с любимата и прекъсва точно тук тази картина. Връща се в действителността и се сбогува с майка и либе, за да поеме пътя към неясното бъдеще: „Пък тогаз... майко, прощавай!/ Ти, либе, не ме забравяй!“.

Финалната част на текста е смъртта на героя в името на свободата. Единственото желание на лирическия герой е заветът му е достигнал до хората и той да е получил тяхното признание:

„...Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода... “.

Народът е този, който трябва да осъзнае саможертвата му и да изрази вай-високата оценка за героя.

Стихотворението звучи като силна емоционална изповед не само заради обръщенията към довереницата - майка, но и поради контрастните (противопоставящи се) картини, които рисува: самотната смърт - всеобщата радост от завръщането; черно-белите краски в първата картина - цветовата наситеност при победното завръщане; в неразривното за автора „...свобода и смърт юнашка...“; противопоставяне на чувства и усещания „...силно да любят и мразят..“.

Темите, които се откроятват в стихотворението са въпроси, които и днес стоят пред всеки човек, макар и в друг контекст: за нравствения избор - тук героят не се чуди дали изборът му е правилен, а го мотивира пред майка си; за подвига - саможертвата в името на общото благо; за свободата - като национална, социална и лична; за пътя - човек се прощава пред пътуване; за песента - гаранция за народна памет. Заедно се тези теми откриваме и мотивите за прощаването и прошката, и за мечтата, която трябва да се отстоява.

Също както и в „Хайдути. Баща и син“ и тук виждаме ясното влияние на народната песен: повтарящи се устойчиви словосъчетания - „сърце мъжко, юнашко“;

инверсии - „либе хубаво“

обръщенията към майката - „мале“, „ майко юнашка“;

смисловите противопоставяния „ти ли си клела - но кълни...проклинай“, „да любят и мразя“, „тежка чужбина - бащино огнище“ .

Гениален поет, забележителен борец за свобода, пламенен журналист, една от най-ярките, обаятелни и противоречиви личности от българското Възраждане, Христо Ботев олицетворява идеала за възрожденска личности повтаря в живота си героичните жестове от своите стихове.